Знаете ли,наскоро сбъднах една от целите си… Видях се с приятели,с които се знаехме само от Интернет… И напук на всички,които се опитваха да ме разубедят ( в това число и нашите),смело мога да твърдя,че никога не съм,а може би и няма да си прекарам толкова забавно.
А всъщност не беше кой знае какво… Видях се с едни обикновени хора, обиколихме едни нормални места,правихме ежедневни неща… А всъщност не всичко беше толкова просто… Или поне за мен…
Знаете ли,отначало всичко се обърка… Автобусът трябваше да пристигне най-рано 12:30,а аз в 11:50 звънях наляво и надясно,че никой не ме чака 
Ит уас фън…
Но после всичко потръгна… Ем дойде да ме вземе и заедно с леля ми се прибрахме,за да си оставя нещата,а и защото някъде около час и нещо нямаше какво да правим,понеже за 14 или 15,не помня вече точно,имахме среща на НДК… Та като стана към 14:30 излязохме и потеглихме с автобусчето… Беше ми много странно,че си дупчите билетите и че можете без проблем да се возите гратис… Завиждам ви за това 
След това последва първата ми мини форумна среща… С Хриси,Зу и Благо се видяхме и потеглихме по Витошка, към Мола… А леля се замъкна подире ми и след нямаше и половин час ни накара да седнем на най-близкото барче,за да изпуши една цигара… Пу,да ти се невиди пушачката! *оплюва* След като повисяхме половин час,а може и повече и Хриси изщрака предоволно много снимки с мен (дано си доволна <_<) тръгнахме за към лелиното вкъщи с Ем. Всъщност,понеже беше повече от ясно,че толкова рано на затворено няма да се седи,минахме през Селинчето. Е,тук вече беше голямо шоу Снимахме се и тръгнахме да се разхождаме и да си говорим ^^ После се прибрахме пеша,а Ем беше така мила да дойде с нас… Мерси,мила {{}}
А пък в понеделник се видях с Мишето Срам ме е да го кажа,но отначало не я познах… Това не говори много за мен,нали :/ Няма значение. Размотавахме се,ходихме на кино да гледаме Трансформърс. Любопитен факт : Знаете ли,че най-малката зала в Сити Центъра е колкото старото кино Роял,което беше в Русе? Както и да е,после тръгнахме да се прибираме. О,забравих да кажа. На отиване към киното,когато минахме до хотел Хилтън Мишето я окъпа една пръскачка за трева После висяхме няколко минутки да изсъхне. Беше голямо смешно ^^
Е,за съжаление вторник мина малко по-скучно. Филми вкъщи. Е,поне към кино-списъка си прибавих и Пазителят и Карибски Пирати 2. Не са кой знае какво филмите,но поне ми убиха времето ^^
Виж обаче сряда беше друго нещо! Излязохме с Хриси и Зу и отидохме на събитието на деня – да посрещаме Пит от гарата. Малко преди да пристигне дойде и Радо. Е,Пит беше малко задушен,но той си го заслужава… Все пак е ПИЧ!! Правеше ми компания в лутането из София,макар и да ми се стори,че само аз се чувствах странно… ХМ! Ходихме на кино и гледахме Hostel 2. Да,добре беше
Но каквото и да си говорим,четвъртък беше Денят! В 12.30 се видяхме със Зорито… Мда,беше си дошла предния ден и само аз знаех това *гордее се* После в 13 се засякохме със Соня и Малчо (която се направи,че не ни вижда!),а в уговореното време се видяхме с Хриси,Пит,Радо,Арни (какъв сладур е!) и Зу. После мръднахме към подлезчето пред НДК,където Хрис ме окъпа с минерална вода… Е,аз пък не простих на Пит и на червенокосата :Р Както и да ви прозвучи,намокрих й дупката ^^ Който както иска да го разбира! ( Както веднъж ми каза Мъро – Вход за МПС – 1 лев!). След това мръднахме пред пилоните (мда,аз си ходих мокра,нали…). Не помня кой кога дойде,но знам,че бяхме там,горе споменатите,плюс Лизи, Иво, Ради и нейна приятелка, Дани, Малката Ира и Бени. Май не забравих никого :Р После тръгнахме да изпратим Зу,Зори и Пит към гарата. Там стана голямата фотосесия ^^ А пък Хриси и Иво не спряха да се гъделичкат! Беше много забавно
В петък излязохме с Лия. И познайте къде отидохме? На кино,разбира се. Сега ще си помислите,че съм кино маниячка… Честно казано не ми пука особено,мислете си каквото си искате :Р Нали ние двете сме сред първите,които гледахме Хари Потър и Орденът на феникса? *фука се* Жалко,че Лия е работна пчеличка и не бяхме повечко време заедно…
От там нататък всичко си е пълна скука. Даже на зоопарка не успях да отида,защото в него ден единствената линия,която ходи до там,беше спряна… Е,какво да се прави,аз и моят пуст късмет!
В неделя си хванах автобусчето към Русе (което беше изцяло РОЗОВО) и по пътя гледахме „Клеопатра“. Хм,тази лисица играеше много лицемерна роля :/ Няма значение…
Е,това беше за седмицата,която се оказа едно голямо приключение. Надявам се само скоро да се повтори пак
За една реализирана цел…
Вкусът на свободата… струва ли си риска?
Всеки се е чувствал свободен. Било то за минути, часове или дни. И също така всеки знае какво е чувството да знаеш, че за тебе правилата просто не съществуват за известно време, не си длъжен да слушаш когото и да е било, не е задължително да си примерна…
Тези моменти са незаменими. Карат те да се чувстваш така, както никога до сега,да вършиш неща, за които дори не си и помислял преди. Но за жалост дори и свободата не е безплатна… Всяко нещо си има своята цена.
Представете си само… Имате например 2 дена пред себе си. Но вие знаете,че това време си е само ваше. Можете да правите с него каквото си искате – да го прекарате в гледане на филми, сън и все такива неща,за които знаете,че никой нищо няма да ви каже. А другия вариант е точно обратното… Цяла вечер да си се разхождате из улиците знаейки,че не би трябвало да сте навън след минаването на даден час. Или да вдигнете невероятен купон посред нощите и да отпразнувате моментната си свобода. А може би нещо средно? Например да излизате и да свършите нещо полезно? Всичко зависи от вас…
Просто се замислете за момент… Пуснете въображението си на воля… Какво бихте направили,ако имате цял ден и цяла нощ на свое разположение , можете да правите каквото си искате през тях без да съжалявате на следващия ден.
Щяхте ли да се възползвате и какво ще направите?
Любопитно ми е да чуя колкото се може повече отговори
Написано в замечтано настроение…
Да обърнеш гръб на всичко
Всеки от нас си има лоши моменти и никой не оспорва това. Но какво ще стане,ако на най-веселия,жизнерадостен и усмихнат човек му се струпа всичко на куп?
Всеки може да се сети за някой,който винаги е с огромна усмивка и заразява останалите със своя оптимизъм и успява да разведри и най-гадната обстановка. Но представете си,че изведнъж този палячо помръкне,или още по-зле – изчезне. Как ще се почувствате?
Кой и кога изобщо ще усети липсата му? Когато разберете,че тъжните лица си остават тъжни,нали? Ами ако е прекалено късно и вече няма надежда да намерите усмихнатото човече,което сте запомнили?
Всеки от нас се е усмихвал пресилено. Било то защото се радва за някой,а всъщност самия той си има проблеми,защото трябва да скрие от останалите,че всъщност и той може да страда и да изпитва тъга или просто защото е… изкуствен?
На всеки му е минало през главата ,,Аз винаги мога да се усмихвам,дори и целия ми свят да се срути“. Вярно е, правим го за другите. Но какво ще стане,ако настъпи момента, когато най-трудно ни е… да се усмихнем ? Когато всъщност представата на другите за нас рухне и те разберат,че не само щастие може да се изписва на лицето ти.
Когато всичко се обърне срещу теб какво ще правиш? Постепено ти се струпва все повече и повече,докато накрая ти дойде прекалено много и съвсем изненадващо се сринеш. Не го очакваше дори и самата ти, нали? Но след като пророни някоя и друга сълза не ти ли олекна?
Не беше толкова трудно,нали? А защо тогава продължаваш с тези изкуствени усмивки?
Не на място
Сигурна съм,че на всеки от вас му се е случвало. Излиза нанякъде с хора,които са далеч от неговия характер. Говорят си за различни неща, държат се по друг начин,с две думи – не са от като вас,дори напротив,коренно различни са. И какво правите тогава? Сигурно се опитвате да се приспособите,но така променяте и себе си. И защо? За да не се чувствате изолирани…
А какво ще направите,когато излезете с близки за вас хора,приятели или роднини, цял ден си пилеете времето с тях и накрая се почувствате,всякаш нещо ви липсва. Чудите се – какво? Питате се с часове докато не разберете. А когато усетите коя е липсващата частица разбирате, че тази частица е отдалечена от вас и вие не можете да я достигнете толкова лесно. Имали сте възможността,но сте я пропиляли. Шанса е отишъл на вятъра,за да прекарвате времето си с тези хора, които ви карат да се чувствате не на място. Какво изпитвате сега, когато знаете, че всичките ви саможертви са неоценени, непризнати. Съжалявате ли? Или напротив,радвате се, защото това ви е дало добър урок. Какво ще предприемете от тук нататък?
С времето се убеждавате, че сте прав – знаете коя е липсващата частица. Но шансовете ви да я достигнете вече се изчерпаха. Няма начин да се приближите към нея, без да извършите нещо, което противоречи със самите вас. Ще го направите ли? Ще обърнете ли гръб сами на себе си само и само за да се почувствате цели? Или поне щастливи и удовлетворени от крайната цел? Колко сте готови да пожертвате за тези чувства? Бихте ли решили да продължите към тях и да се откажете от всичко, което сте постигнали до сега?
Аз бих,а вие?
Написано за всички, които все още ме карат да се чувствам обичана
Седем неща,които не знаете за мен
Четох някъде в старите постове на Хриси пост от рода на ,,7 неща,които не знаете за мен“ и ми се стори много добра идея,за това мисля да продължа инициативата
1. Всъщност това не е нещо,което никой не знае,а което знаят много малко хора,може би един,максимум двама. Като малка ( така де,преди година,две) имах кученце. Да,имах,правилно. Умря от побой от улични псета,а нямаше навършени дори 9 месеца… Колко тъжно,нали?
2. Аз имам много приятели,да. Но всъщност истината е,че от (да речем общо) 100 приятели само 10-15 са тези,за които знам,че винаги ще са ми подкрепа и които мога да нарека ,,истински“
3. Много съм злопаметна. Ако някой направи нещо,с което да предаде доверието ми ще му простя,но никога няма да го забравя. Даже с течение на времето ще си го върна. Така че съм не само злопаметна,а и отмъстителна
4. Най-много от всичко в приятелството държа на жестовете. За мен те са израза на истинското приятелство и човек,който не е рискувал абсолютно нищо за никой или не иска да рискува нищо за никой,според мен не може да се нарече ,,приятел“
5. Много рядко съм в настроение. На седмица най-много два пъти да съм малко по-щастлива,но винаги се намира нещо, което да помрачи усмивката ми. И това,че не казвам на никой,не означава,че му нямам доверие или тем подобни.
6. Обичам,не,обожавам да ми доверяват тайни. Препспокойно мога да кажа,че досега не съм издавала нещо поверително,просто ми доставя удоволствие,когато някой ми споделя. Много тайни според мен скрепяват приятелствата
7. Обичам изненадите (естествено,че приятните!),както и потайността. Защото няма нищо по-интересно от човек,който винаги да успее да те изненада с нещо и нищо по-скучно от някой,който да ти е като отворена книга
Това,че четете това не означава,че ме познавате по-добре. Просто ми хареса идеята и разкрих някой неща за мен,които повечето незнаете. Има още премного неща, но не смятам,че трябва да се разкривам напълно.
Това е засега. Следващия пост – другия месец ^^
