За промяната

Колко странно нещо е съдбата…

Тази година ми беше една от най-лошите. Е, рано е да говоря все още в минало време, но като се замислиш реално тя почти свърши. С моя начин на живот ама хич няма да се очудя ако докато се обърна и вече е 3-ти Януари… И все пак.

Може би през 3/4 от цялото време се чувствах толкова зле. Подтисната, подценена, предадена, забравена… Все чувства, които мразя от дъното на душата си. Но това беше до преди точно 2 дена.

Нищо съществено не се промени в него ден. Ама нищо. Проблемите си стояха, дори възникнаха нови. Просто спрях да им обръщам такова внимание. Карам си го лека-полека и това е. Нашите ме ядосват? Опитвам се да запазя спокойствие и добър тон и това е. Получила съм ниска оценка? Ами ставам по-рано на другия ден, донаучавам си това, което съм пропуснала и правя това, което мога,за да я оправя. От компанията не ме търсят, за да излизаме? ХА, чудо голямо. Търся начин да го променя. Използвам слабите им страни. Ето, например. От кога ме врънкаха да намеря някое свободно,красиво и лесно момиче и да я взема с мен на Ниси. Ами вчера след училище, малко преди да изпратя Мими усетихме, че не ни се прибира и на двете и от крачка на крачка се озовахме на Ниси. Дългият веднага й лапна. Ето ми го коза, който ще използвам. Сякаш съдбата реши да ми се компенсира. Всичко си пасна толкова точно…

Виж ТАКЪВ начин да живот може би ще успея да водя. Въпросът е докога ще се задържи. Сега вече ми е много по-лесно да се върна към доброто, малко, наивно, розово Тони, което толкова много ме е радвало винаги и си мислех,че съм изгубила во веки веков. Уви, добре дошла, малка наивнице

Да живее РОЗОВОТО!

Защитен: За Маските, номер 2?

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:

Парола:

Цитирано от една наборка…

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко.
Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко.
Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.
Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те“ на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.
Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете. Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни….

by : AnGeL_of_SoRRow

Освободена от чувството да си точка

„…..Един
празен бял лист. Огромно
пространство. Ти си малка точка
върху него. Точица. Можеш да тръгнеш
нагоре, да се превърнеш в черта. Можеш да
тръгнеш надолу и да си друга черта. Можеш да се
движиш нагоре, надолу, наляво, надясно и да стане вълнообразна
линия. Ти избираш накъде да тръгнеш. Ти чертаеш
своя път. Но ти си само точка. Целият лист е пълен с точки.
С какво ти, малка точица, заседнала по средата на една огромна
бяла вселена, се отличаваш от всички други точки на белия
лист? Можеш ли да предложиш нещо уникално на света? Ще
тръгнеш нагоре? Та колко такива доста преди теб са поемали по
този път? Тръгвали са нагоре, превръщали са се в линия, права линия,
опираща ръба. Ще тръгнеш надолу? Имало е и такива. Тръгвали
са надолу. Вървяли са дълго, дълго, дълго… и пак са стигнали
ръба. Ще вървиш надолу, но линията ти вълнообразна ли ще е?
Или прекъсната? Или ще нарисуваш триъгълник? Имало е и такива.
Всеки върви. Всеки рисува. И всеки достига ръба. Няма
ли какво друго да предложиш на света? Само линии?
Прави и криви? Само толкова ли? Светът е уморен от
линии. Светът е пълен с точки. Всички те са на белия
лист. Всички вървят. Има четири посоки.
Навсякъде опираш в ръба. Ами ако
разкъсаш листа? Имаш ли
смелостта за това?……“

Quote by : Нели Димова

А какво може да направи един летен дъжд

Никога не съм вярвала в това, което учим само на теория в училище. Не мога да разбера защо ни карат да учим неща, които никога няма да ни потрябват в живота. Все едно да отидеш някога до магазина,да си купиш, примерно, хляб и сирене, и да почнеш да пресмяташ колко е сметката, използвайки корен петнайсти от дроб. Или пък да работиш на строеж и да пресмяташ с каква сила ще падне даден предмет. За какво ти е,нали си има кранове? Никой не е тръгнал да пуска разни предмети от такива височини. Че нали ако някой го направи, ще има пострадали? Пълна тъпотия,ако питаш мен.

Ето, по литература последните няколко часа се повтаря една и съща фраза – ‘съществува синхрон между човека и природата’. Едва днес,обаче, разбрах колко верни са някои от нещата, които се опитват да ни натикат в и без това празните и изпълнени с мисли за купони, секс и разни други извращения главици. Безполезни,да,но верни.

Както вече се подразбра от предните постове, колкото и драматично да ти прозвучи, минавам през тежък период от живота си. Всичките ми близки ми обърнаха гръб, вчера дори успях да се скарам с нащте, не знам какво ще правя в бъдеще, нямам към кого да се обърна.

Ще се опитам да ти разкаже днешния ден,обаче. Най – малкото защото беше крайно неочакван.

Станах в 8 сутринта. До 10 без 20 съм се занимавала с домашнито за урока ми по английски език. То не бяха есета, тестове, поправки, бла бла бла. В 10 без 15 се усетих,че закъснявам, и почна редовното ми туткане. Прибягах, естествено, до там и стигнах на време. Последният ми урок за тази учебна година мина гладко. Учителката ми възложи куп задачи за лятната вакация. На пък към вкъщи Монито ми се обади да отида до у тях да пием кафе, защото са втора смяна заради някакви си изпити днес. От тях отидох директно към училище. Там цял ден не съм спряла да чертая по счетоводство, да попълвам сметки , мемориални ордери и разните му там икономически булшитс. Четвъртия час стана обрат,но няма как да го разкажа без да преведа разговорът ми с една съученичка, която си мислех,че си е заминала,а всъщност се върна :

-         Еси, ти не си ли тръгна бе?

-         Няма значение. Извикаха ме обратно по спешност. Слез пред училище

-         Що?

-         АБЕ НЕ ПИТАЙ, СЛЕЗ ДОЛУ ПРЕД УЧИЛИЩЕ ПРИ ИВЕЛИНА

Отдавна не бях бягала толкова бързо и безрасъдно по стъпала. Това момиче беше толкова спокойна душа. За да си оттърве нервите и да ми се развика значи е станало нещо твърде сериозно.

Слизам аз пред училище и видях една приятелка от моя клас. Като я видях си помислих какво ли не. Цялата беше зачервена, тресеше се, едва дишаше и плачеше на някого по телефона. Оказа се, че щели да я оставят на изпит по един от предметите и то ПРЕКАЛЕНО НЕЧЕСТНО. Онази проклетия, даскалицата, 5 поредни часа я мъчи,за да й пише тройка и не само,че й даваше възможно най-отвратителните задачи, ами и се бъзикаше с нея през часовете. До към 18 някъде съм стояла с нея, за да съм сигурна, че ще се успокои. Прибрах се и още от вратата взех Чери и я изведох на разходка. След 30-те минути (добре бе,нормално ли е такъв коткоплъх да се разхожда толкова много ?! ) се прибрах за 5 минути, пооправих се малко и отидохме с брат ми да играем волейбол с ‘моята’ компания. Ама и времето беше едно… На облаци, чуди се да вали ли, да не вали ли.

Постоянно си играхме да слагаме и махаме мрежата,за да не се намокри, че няма изсъхване. Тъкмо я слагаме и то почва да вали. Аха да я смъкнем и спира. И така около 4-5 пъти. Когато окончателно заваля…

За пръв път през живота си се радвам толкова много на дъжд. Валеше супер силно, обаче не ми пукаше. Продължихме да си подаваме малко преди да се отдадем на детското в нас. Почнахме да се гоним, да скачаме в локви, да блъскаме другите под силно стичащата се от чучурите вода… Стана забавно.

Най-много ми хареса обаче как успя да ме разсея. За този половин час, когато останалите стояха на завет, всички станахме толкова близки. Бъзикахме си се, играехме си, а Моника и Сашка дори се изцедиха (от-до). Чувството беше… прекрасно. Все едно отми всички лоши мисли от главата ми.

И сега си седя вкъщи, в сухи дрехи и на топличко и гледам през прозореца, който от време на време отварям. Вали като изведро,а от небето се отделят такива гръмотевици и светкавици, че все едно още малко и ще се разкъса. Великолепна гледка просто.

А кой да ти повярва,че един хубав, топъл, летен дъжд може да донесе такова… облекчение.