За промяната

Колко странно нещо е съдбата…

Тази година ми беше една от най-лошите. Е, рано е да говоря все още в минало време, но като се замислиш реално тя почти свърши. С моя начин на живот ама хич няма да се очудя ако докато се обърна и вече е 3-ти Януари… И все пак.

Може би през 3/4 от цялото време се чувствах толкова зле. Подтисната, подценена, предадена, забравена… Все чувства, които мразя от дъното на душата си. Но това беше до преди точно 2 дена.

Нищо съществено не се промени в него ден. Ама нищо. Проблемите си стояха, дори възникнаха нови. Просто спрях да им обръщам такова внимание. Карам си го лека-полека и това е. Нашите ме ядосват? Опитвам се да запазя спокойствие и добър тон и това е. Получила съм ниска оценка? Ами ставам по-рано на другия ден, донаучавам си това, което съм пропуснала и правя това, което мога,за да я оправя. От компанията не ме търсят, за да излизаме? ХА, чудо голямо. Търся начин да го променя. Използвам слабите им страни. Ето, например. От кога ме врънкаха да намеря някое свободно,красиво и лесно момиче и да я взема с мен на Ниси. Ами вчера след училище, малко преди да изпратя Мими усетихме, че не ни се прибира и на двете и от крачка на крачка се озовахме на Ниси. Дългият веднага й лапна. Ето ми го коза, който ще използвам. Сякаш съдбата реши да ми се компенсира. Всичко си пасна толкова точно…

Виж ТАКЪВ начин да живот може би ще успея да водя. Въпросът е докога ще се задържи. Сега вече ми е много по-лесно да се върна към доброто, малко, наивно, розово Тони, което толкова много ме е радвало винаги и си мислех,че съм изгубила во веки веков. Уви, добре дошла, малка наивнице :)

Да живее РОЗОВОТО!

Публикувано в:  on 4 декември, 2009 at 2:57 am Вашият коментар

Защитен: За Маските, номер 2?

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:


Публикувано в:  on 4 октомври, 2009 at 1:34 am Въведете вашата паролата, за да разгледате коментарите.

А какво може да направи един летен дъжд

Summer-Rain-1

Никога не съм вярвала в това, което учим само на теория в училище. Не мога да разбера защо ни карат да учим неща, които никога няма да ни потрябват в живота. Все едно да отидеш някога до магазина,да си купиш, примерно, хляб и сирене, и да почнеш да пресмяташ колко е сметката, използвайки корен петнайсти от дроб. Или пък да работиш на строеж и да пресмяташ с каква сила ще падне даден предмет. За какво ти е,нали си има кранове? Никой не е тръгнал да пуска разни предмети от такива височини. Че нали ако някой го направи, ще има пострадали? Пълна тъпотия,ако питаш мен.

Ето, по литература последните няколко часа се повтаря една и съща фраза – ‘съществува синхрон между човека и природата’. Едва днес,обаче, разбрах колко верни са някои от нещата, които се опитват да ни натикат в и без това празните и изпълнени с мисли за купони, секс и разни други извращения главици. Безполезни,да,но верни.

Както вече се подразбра от предните постове, колкото и драматично да ти прозвучи, минавам през тежък период от живота си. Всичките ми близки ми обърнаха гръб, вчера дори успях да се скарам с нащте, не знам какво ще правя в бъдеще, нямам към кого да се обърна.

Ще се опитам да ти разкаже днешния ден,обаче. Най – малкото защото беше крайно неочакван.

Станах в 8 сутринта. До 10 без 20 съм се занимавала с домашнито за урока ми по английски език. То не бяха есета, тестове, поправки, бла бла бла. В 10 без 15 се усетих,че закъснявам, и почна редовното ми туткане. Прибягах, естествено, до там и стигнах на време. Последният ми урок за тази учебна година мина гладко. Учителката ми възложи куп задачи за лятната вакация. На пък към вкъщи Монито ми се обади да отида до у тях да пием кафе, защото са втора смяна заради някакви си изпити днес. От тях отидох директно към училище. Там цял ден не съм спряла да чертая по счетоводство, да попълвам сметки , мемориални ордери и разните му там икономически булшитс. Четвъртия час стана обрат,но няма как да го разкажа без да преведа разговорът ми с една съученичка, която си мислех,че си е заминала,а всъщност се върна :

-         Еси, ти не си ли тръгна бе?

-         Няма значение. Извикаха ме обратно по спешност. Слез пред училище

-         Що?

-         АБЕ НЕ ПИТАЙ, СЛЕЗ ДОЛУ ПРЕД УЧИЛИЩЕ ПРИ ИВЕЛИНА

Отдавна не бях бягала толкова бързо и безрасъдно по стъпала. Това момиче беше толкова спокойна душа. За да си оттърве нервите и да ми се развика значи е станало нещо твърде сериозно.

Слизам аз пред училище и видях една приятелка от моя клас. Като я видях си помислих какво ли не. Цялата беше зачервена, тресеше се, едва дишаше и плачеше на някого по телефона. Оказа се, че щели да я оставят на изпит по един от предметите и то ПРЕКАЛЕНО НЕЧЕСТНО. Онази проклетия, даскалицата, 5 поредни часа я мъчи,за да й пише тройка и не само,че й даваше възможно най-отвратителните задачи, ами и се бъзикаше с нея през часовете. До към 18 някъде съм стояла с нея, за да съм сигурна, че ще се успокои. Прибрах се и още от вратата взех Чери и я изведох на разходка. След 30-те минути (добре бе,нормално ли е такъв коткоплъх да се разхожда толкова много ?! ) се прибрах за 5 минути, пооправих се малко и отидохме с брат ми да играем волейбол с ‘моята’ компания. Ама и времето беше едно… На облаци, чуди се да вали ли, да не вали ли.

Постоянно си играхме да слагаме и махаме мрежата,за да не се намокри, че няма изсъхване. Тъкмо я слагаме и то почва да вали. Аха да я смъкнем и спира. И така около 4-5 пъти. Когато окончателно заваля…

За пръв път през живота си се радвам толкова много на дъжд. Валеше супер силно, обаче не ми пукаше. Продължихме да си подаваме малко преди да се отдадем на детското в нас. Почнахме да се гоним, да скачаме в локви, да блъскаме другите под силно стичащата се от чучурите вода… Стана забавно.

Най-много ми хареса обаче как успя да ме разсея. За този половин час, когато останалите стояха на завет, всички станахме толкова близки. Бъзикахме си се, играехме си, а Моника и Сашка дори се изцедиха (от-до). Чувството беше… прекрасно. Все едно отми всички лоши мисли от главата ми.

И сега си седя вкъщи, в сухи дрехи и на топличко и гледам през прозореца, който от време на време отварям. Вали като изведро,а от небето се отделят такива гръмотевици и светкавици, че все едно още малко и ще се разкъса. Великолепна гледка просто.

А кой да ти повярва,че един хубав, топъл, летен дъжд може да донесе такова… облекчение.

Публикувано в:  on 26 юни, 2009 at 12:08 am Вашият коментар

Защитен: I just can’t stand this anymore

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:


Публикувано в:  on 22 юни, 2009 at 1:18 am Въведете вашата паролата, за да разгледате коментарите.

I really don’t think I belong here

Последно време животът ми тук,в Русе,се превърна в Ад. И как няма?

Всичко тук е тоолкова еднообразно. Всеки ден ставаш по едно и също време,правиш едно и  също нещо, излизаш по едно и също време, водиш едни и същи разговори с едни и същи хора,вървиш по едни и същи пътища…. Да продължавам ли? И продължаваш ли,продължаваш да се въртиш в един тъп,омагьосан кръг.

Някой ще ми каже да си намеря хоби. Че кога да му отделям време на това хоби? Да, имам хоби. Бих си умряла от кеф,ако имах възможност да запиша,примерно,тренировки по волейбол. Обаче като си помисля,че това означава да давам по 30 лв. на месец за 2 часа ежедневно допълнително потене нещо…. не ми звучи добра идея.

Вчера обаче реших да направя мижав опит да променя деня си. Напук на усвоения навик излязох 1 час по-рано, тръгнах по път, който бях забравила и стигнах до центъра. За пръв път го видях толкова оживен в 19 ч. Само да беше видял всички образи,преплетени там….

- Видях момиче, което напук на майка си беше предрусала отново и е стигнала подпийнала, подкрепена от още двама като нея.

- Видях и момче, което въпреки убийствено прекрасния си външен вид не се срамуваше да излезе пред всички с високо вдигнат нос,прегърнал през рамо отвратителната си приятелка

- Успях да зърна дори онази смешна двойка, при която не можеш да разбереш кой е момичето

- Имаше и от онези,типичните за по-големите градове кариеристки,които бързат към вкъщи,за да разкарат ужасно неудобните 7-сантиметрово високи обувки, карираната пола до малко под коленете, куфарчето с ненужни документи и да пуснат разпадналия се вече кок, за да се отдадът на топла и отпускаща вана

- Дори няма да отварям уста за всеки стил на обличане, който успях да зърна.

- За съжаление там бяха и онези двете – надути и смешни – които ходиха с ботуши до коленете през лятото и вежди,очертани като рогата на овни и вървят по жълтите павета, а задниците им се клатят 30 минути след тях

Но това няма да го споменавам. Най-хубаво ми стана,когато осъзнах колко бях променила ежедневието си просто заради големият ми инат. Чувството беше добро,но беше и на висока цена. И въпреки всичко бих го направила пак и то при първа възможност

Публикувано в:  on 8 април, 2009 at 11:09 pm Вашият коментар