За втория шанс

Представете си следната ситуация. Близък сте с някого. Той успява да ви докосне по такъв начин,че никога да не го забравите. И под ‘никога’ наистина имам предвид во веки веков. Правите всичко заедно,разделяте се само вечер и когато някоя отиде до тоалетната. Когато сте двете правите неща,за които сте сигурна,че никога не бихти ги направили,ако не беше този човек с вас.

И после от нищото ти обръща гръб. Спира да звъни,спира да ви търси. Дори когато се видите по улиците се подминавате,все едно не се познавате. Тъжно,но да,случва се.

Минава известно време. Дни,седмици,месец,два… Засичате се случайно,защото имате общи познати и се оказвате една срещу друга. Държите се,все едно нищо не е станало. Неусетно оставате само двете. Започвате да си наваксвате с информацията, с коя какво е станало, споделяте си,смеете се.

И осъзнавате,че сте се държали като деца. Не е било необходимо да се държите по този начин. И все пак, давате й втори шанс. Дали на нея, дали тя на вас,няма значение. Важното е,че пак си излизате двечките,забавлявате се.

Е? Всичко това си струваше,нали ? Взехте си ценен урок. Не можете да се доверите изцяло на този човек,но от друга страна без него ви е друго.

So what?

Да,вярно е. За последните 2-3 месеца се промених страшно много. И да,вярно е и че останах без човек,на който да се обадя в 3 сутринта,ако имам нужда да поговоря с някой

И какво от това?

Не винаги имаме нужда от някого,за да се чувстваме добре. Понякога трябва сам да си направиш забавното. И се получава добре,мда. И какво като не е по начина,по който е ставало преди?

Преди три месеца някъде имах що годе нормално ежедневие. Ходих на училище,след това излизах с най-добрата си приятелка, прибирах се,хапвах,а докато си почивах поддържах връзка с другите си приятели. Беше добро ежедневие,дори успеха ми в училище беше много по-висок,от колкото очаквах. Всичко си се подреждаше повече от идеално.

И тогава ТЯ реши да се направи на важна. Да ми обърне гръб. Е,и ? Колкото и да ми беше трудно,аз успях да й отвърна със същото. Справям си се добре и без нея. Е,да,вече не ходя на училище,а на работа, но ежедневието ми е почти същото. Справям си се страхотно. Създадох си нови приятели. Like I care.

Това, което се опитвам да кажа е,че трябва винаги, винаги да гледаме гордо напред. Каквото и да става,колкото и силно да ни влияе то,винаги можем да продължим с гордо вдигната глава. Винаги

Плановете и техните предназначения

Аз съм организиран човек. Даже на моменти прекалявам

Ето,например миналата година. Щях да идвам за първи път в София,за да се видя с приятелите си. Е,как да ви кажа,че поне 2 седмици преди това вече си бях направила списък с кого ще се видя, кога (дата и час) и къде… И за какво? За да гледам как всички тези неща малко по малко се променят или,още по-зле,отпадат

О,да,винаги става така. Правим някакви велики планове. Организираме си нещата така,че всички да са доволни. Следваме стриктните си графици, а накрая всичко става точно обратното. Правим грандиозни планове,за да направим един необикновен ден неповторим,а той става просто част от скучното,сиво ежедневие.

Е,не при всички е така. Просто някой са родени с късмет. А други дори не си правят труда да организират всичко, живеят за мига. Което,според мен,е най-добрият вариант.

Колкото по-малки,толкова по-големи

Сигурна съм,че не съм го забелязала само аз. Дори ми се струва,че съм чела нещо подобно. Но не ми пука,аз пък ще си разсъждавам на тази тема,дори и да се окаже изкопирана. Защото това е нещо,което няма как да го видиш и да го подминеш без коментар…

Представете си следната ситуация. Вървите си по улицата и оглеждате хората,до тук нищо нетипично. Срещу вас вървят две момичета. Едното не носи много грим,даже май никакъв, косата е семпло вързана на опашка, облечена е спортно – с дънки и тениска. До нея стои примадона на токчета (сантиметър и половина), която дотолкова се е намацала с разните му там гримове,че не се показва нито една част от лицето й,която да е останала ненатъкмена с нещо. Косата й прилича на нересана от най-малко година, но това не е проблем,защото това в ефекта на ‘топирането’. Оглеждате дрехите й и се чудите как може някой да даде пари за една педя пола и впит потник на дупки.

Подминавате ги,защото не ги познавате. Но докато се разминавате чувате,че си говорят за годините им. Едната е на 18,а другата – на 14. А ето я и изненадата – ‘примадоната’ е по-малката.

Вървите по улицата,усилвате си музиката от плеъра,за да се разсеете. Чудите се как може от малки да се опитват да приличат на… да си го кажем директно,на курви. А в същото време до тях стои момиче,на което му е дошло времето да си живее пълноценно живота,а тя,за разлика от дребосъчката до нея, залага на естествения вид.

Разбира се,едно от обясненията е,че може би малката иска да прилича на по-голяма,за да я приемат по-лесно. Докато на ‘какичката’ не й пука кой какво мисли за нея. Защото,в края на сметката, ако трябва да се съобразяваме с чуждото мнение… До къде ще стигнем?

И все пак… доказан факт е,че вече не се намира випуск на 11 годишни, където поне 10 момичета да залагат гримовете,токчетата и късите поли,за да накарат останалите да ги мислят за по-големи. А всъщност света да си мисли колко са смешни….

А защо става така? Кой знае……