Relief.

Не мога повече. Трябва да излея нанякъде всичко, което последно време само си преглъщам и пазя за себе си. Иначе скоро ще избухна.

Писна ми от всичко.

Писна ми от хора, които ти свалят звезди, а след това те закопават 20 метра под земята.

- Писна ми от момчета, които първоначално са перфектни. Които те грабват от първия момент, когато ги видиш, дори и тогава вече да си в сериозна връзка. Писна ми от момчета, които ти въздействат по такъв начин, че теглиш майната на всичко, което си градила в продължение на близо половин година, само и само за да си дадеш шанс да си щастлива. Заради които си обърнала гръб на човек, който би преобърнал света за теб, само защото „трябва да опиташ“. Момчета, с които всичко ти идва от вътре. Които за една седмица са те пратили на седмото небе от щастие. Които пращат главата ти в облаците. Които дотолкова добре изиграват ролите си на „перфектният приятел“, че заслужата „Оскар“ и всички възможни филмови награди. Които на първата седмица вече си допуснал до себе си. Заради които ти идва да се разкрещиш на целия свят, че си с човек, който те прави щастлив. Който нямаш търпение да запознаеш с родителите си. Който нямаш търпение да запознаеш с когото и да е, само за да се изфукаш, че този човек е именно с теб. Които правят мили жестове за теб и когато им обясниш, че си изненадан, защото никой до сега не го е правил за теб, те са, о, толкова изненадани, защото „заслужаваш толкова много повече, не мога да повярвам, че никой преди това не го е разбрал“. С които всичко върви толкова лесно и приятно. За които правиш всичко, за да не ги изгубиш. Заради които прекрачваш всеки свои принцип и всяко свое неписано правило, само за да му угодиш. 

И който в момента, в който му признаеш, че го обичаш, просто подвива опашка. Започва да показва истинската си същност. Държи се дръпнато, студено, а когато повдигнеш въпроса излиза със „внушаваш си,не е така, ако не ти харесва – винаги можеш да се хванеш с някой по-добър, няма да те спра“. Цялото ти ежедневие започваш да го изграждаш около неговото, за да му бъде по-лесно. Заради когото не можеш да спиш с дни, за да мислиш къде пак си сбъркал. Започваш да се самосъсипваш, защото не можеш да осъзнаеш с какво толкова може да си сгрешила. И който изневиделица след нова година ти сервира „Трябва да се разделим, защото между нас не върви. Ти си първото момиче, което никога няма да опитам да си върна.“ Мислиш си, че поне малко ще му запука от промяната, но не. След няма и седмица той преценява, че вече е чакал достатъчно и продължава напред… с най-добрата ти приятелка. А начина, по който ти разбираш, е от твой приятел, от кварталните деца и от брат ти, пред които буквално е претендирал с постъпката си. Така ли постъпва един осъзнал се 21 годишен мъж ?!

 

- Писна ми от приятелки, които твърдят, че ще са винаги там за теб. Които винаги правят това, което знаят, че ще те разведри, само за да се усмихнеш в най-мрачния си ден. С които се познавате от самото начало и с които никога не си предполагал, че ще се отчуждите заради …. същото онова момче ?! Да, така е, аз я подтикнах да опита с него, не отричам. Но толкова скоро? И дори след уговорка „Моля те, кажи ми веднага когато разбереш резултата“ да не ти е звъннала и до сега? Или не, поправка, да е звъннала, за да разбере дали теста за бременност (който беше забравила, че трябва да вземе), който ще си правиш, е отрицателен или си бременна от нейния приятел? Въпреки че е запозната на 150% с факта, че това ти се е случвало и преди и видя колко беше съкрушена, дори веднъж не си направи труда да те попита как си? Какво мислиш? Имаш ли нещо против? Сметна за необходимо просто да махне с ръка и да си каже „О, майната й, на нея, на чувствата и на мнението й, нали ние с него сме щастливи“. Да се прави, все едно, че нищо не е станало. И заради нея да проклинаш колко малък може да бъде блокът ти и  да обмисляш варианта да изчезнеш за известно време от града, само и само когато ги видиш, да не пресичаш улицата, да си увеличаваш пътя с половин час и някакво черно БеЕмВе да те пита „Искаш ли да дойдеш с нас, кукло“. А когато по възможно най-тактичния начин се опиташ да й подскажеш, че трябва да поговорите, тя да ти каже, че се е ядосала като го е видяла? 

 

- Писна ми от сивите дни, когато половин час не мога да стана от леглото, защото продължавам да търся причина да го правя. Всеки ден да се питам какъв е смисъла да продължа да живея, като няма една-единствена причина за това? А когато решиш просто да си останеш вкъщи и да забиеш пред компютъра, минимум 5 пъти да ти звънне телефона с думите „Айде ела при нас, какво си забила, излез малко навън“. И когато споделиш с някой по-близък отговорът му да бъде просто „О, я се стегни“. Всеки да ти ти казва, че те разбира и ти съчувства, но че преувеличаваш? Какво да направя, по дяволите, като явно съвсем малко ми трябва, за да започна да обмислям какво да направя, за да спестя главоболията на всички?

Да, трудно се издържа вече. Не ми помага и факта, че нашите не спират да ми задават въпроси за него (какво прави, защо се разделихте) и нея (какво прави, защо не излизате вече, ще ходиш ли на бала). Въпроси, на които сам не знаеш отговора, но не знаеш и дали те интересува. 

Гадно е да няма с кого да споделиш всичко това, за да не товариш никого. Може би за това предпочетох да го напиша тук, където никой няма да види. Просто защото е вид облекчение.

Знам, че ще се оправя. Нямам нужда от ничия помощ. Нямам нужда от повече „приятели“. Вече наистина ще се постарая да не се доверявам напълно на никого. Защото хората са долни. И не го заслужават. Накрая само намират най-подходящия момент да те наранят по най-долния начин.

Новогодишно

Както всяка година, стоя пред празния монитор и се чудя какво да напиша за изминалата година…

Като цяло имах една много динамична, изпълнена с емоции и важни промени година. 

Всичко започна още от 17 Януари. Вечерта, когато се втурнах в любовния живот. До тогава нямах никаква представа какво е да си с човек, с който всъщност искаш да си. Какво е да си с някой, за когото да ти пука. С някой, който да не искаш да изгубиш. 

Разделихме се след три седмици, защото избързах с „Обичам те“. Прежалвах го с месеци. Тръгна с най-добрата ми приятелка. 

В процеса на „прежалване“ успях да си отворя очите за човек, който убива за мен, и която единствената цел в живота е „да бъде с мен и да ме прави щастлива“. Оцених го, задържахме се … 5 месеца. С него изживях много първи неща. Зарязах го и след няма и 24 часа тръгнах с друг. Защото ми се струваше по-доброто решение. На който изневерявам и до сега с бившия. 

Успях да убедя най-добрата си приятелка да заведе дело срещу бившия си, за да спре да я тормози. Той се обърна срещу мен и сега ме заплашва… Но независимо какво ще направи на мен, поне тя ще е добре.

В края на тази година се опитвам да си дам сметка за хората, минали през главата и сърцето ми последните 12 месеца. Отчуждих се с хора, които бяха важни за мен и се сближих страшно много с хора, които преди това не съм можела и да погледна. 

Правих неща, които никога не съм предполагала, че ми стиска да направя. 

Минах през период в живота си, в който можеха с ръка на сърцето да ме нарекат „алкохолик“. Всяка вечер се напивах в продължение на седмица-две-месец. 

Според мен изминалата година наистина беше ключова за живота ми. Промени ме из основи. За добро или лошо, не мога да преценя. 

Но мога само да си пожелая 2012 да е много по-избухваща, по-непредсказуема и по-усмихната. 

Time

Всички са запознати с най-променливата величина днес – времето. И не говоря за метеорологичното. Макар и то да не е много с всичкия си. Къде се  е чула и видяло вчера да изгориш на потник от жегите и високите температури, а днес да си облечен със зимния си гардероб и пак да ти е студено? Май само тук е така. Но какво да се прави, привикваш.

И все пак, да не се отклонявам от темата. Говорех за времето като процес на развитие. На спад. На възход. На падение. На издигане. На остаряване. На вразумяване. На ослепяване. На оглупяване. И каквото още там се сетиш. 

Може ли някой да ми обясни как се получава този номер – в един момент от живота си да си изпаднал в пълната дупка. Тъкмо да си излязъл от връзка, след която се чувстваш като нищо не струващ боклук. Да нямаш пари да си купуваш дори така важната за теб ежедневна порция малка дрога (спокойно, говоря за цигари). Да нямаш никой до себе си, на когото да разчиташ. На когото да споделиш и да те разбере. Да няма кой да те успокой и откаже от идеята да сложиш край на живота си. Да се чувстваш по-малоценен от камъчките по земята. Всеки да те е изритал от живота си. Да си по-сам и самотен от всякога. Да не говорим за объркан. 

Но след няколко месеца вече всичко да е обърнато. Тъкмо да си напуснал работа с достатъчно финансови възможности да се издържаш за седмица, че и да ти останат за така желаната татуировка. Да си постоянно сред приятели, с които си толкова често, че дори спите и ядете заедно. Майка ти да разбира всяка твоя постъпка и да приема обяснението „Еми, какво да ти кажа, живее ми се“. Да имаш приятел до себе си, за който си сигурна, че ще отиде и до края на света само за да те види и да те целуне и прегърне. С който гоните вече четвърти месец заедно, въпреки че преди това не си имала по-дълга връзка от 2 седмици. Който да дава мило и драго за теб. Който искрено те обича.

Как се получава този номер? Защо се получава така? Има толкова по-заслужаващи си хора от теб. Защо ти трябва да си добре до този момент, а толкова по-стойностни и млади хора да тънат в мизерия или да си заминават млади?

Несправедливо и непредвидимо нещо е живота. Но не можеш да направиш нищо друго, освен да му играеш по свирката.

XXI век

Аз съм част от поколението, което с гордост може да заяви, че е живяло два века. Че е имало детство, изпълнено с игри и забавления, а вижда как пред очите му израства следващото поколение, възпитано с компютърни игри и мобилни телефони с неограничен интернет. Аз съм от хората, които са готови да приемат всяка подадена им информация за 100% истина. Аз съм от хората, които надценяват човешкия вид. И определено съм от хората, които могат да разсъждават трезво над всяка една ситуация.

Живеем във време, когато почти нищо не е невъзможно. Вече сме стъпвали на Луната, срещу определена сума пари можеш да си направиш разходка из открития космос, с необходимата техника можеш да полетиш. За всичко, което ти се струва нелогично и нереално могат да се извадят логични и смислени причини да го погледнеш като нещо не толкова налудничево.

Живеем във време, където филмите, чийто сюжет е само една фантастика и изцяло плод на въображение, са едни от най-доходоносните. На чиито прожекции не можеш да си намериш място сред публиката. За чието излъчване трябва да си резервираш билетите дни преди премиерата. Но какво ще стане, ако някой се опита да изкара от филма и пренесе своите идеи за следващия филм на Скорсезе в реалния свят? 

Ако човекът, който познаваш от половин година, успее да те изненада със своята нагласа към света и човечеството като цяло? Ако успее да ти обясни своята напълно човешка и емоционална постъпка с факти за себе си, които звучат по-скоро налудничево отколкото реално? Ако осъзнаеш, че този човек е по-уникален, от колкото някой всъщност подозира? 

Какво следва тогава? Ще провериш неговата теория и ще потърсиш отговорите на незададените си въпроси в google.com или ще смелиш за няколко дена всичко, което ти е казал, след което ще настояваш да потърси професионална помощ за сбъркания си мозък? Ще приемеш всичко, което ти казва, за чиста монета или ще потърсиш в телефонния указател номерата на няколко психолога? Ще се поразровиш из Интернет и някоя и друга книга за обяснения на това, което той ти е казал, с цел да провериш дали има поне някаква малка вероятност тези изпълнени с абсурди идеи да са доказани като съществуващи или просто ще му уредиш пълно обслужване в някоя лудница? 

В днешно време вече нищо не е невъзможно. Много отдавна е размита границата между възможното и невъзможното. Отдавна хората превръщат абсурдните си идеи в реалност. Но когато всичко опре до теб самия, как ще разбереш кое е истина и кое абсурдно оправдание?

Всеки сам си избира в кое да вярва и в кое – не. И ако аз преценя, че мога да приема твърдението, че розовото е черно, никой не може да ме убеди в обратното. Защото човек вземе ли дадено решение, трябва да стои зад него, независимо, че целия свят му слага етикета „резултат на болен мозък“.

Един телефонен разговор разстояние

Знам, че последно време не ти е никак лесно. Запозната съм с всяка мисъл, минавала някога през главата ти. Усещала съм всяко потръпване, преминавало някога през тялото ти. И искам да разкажа твоята история.

Откри хората, които се отличават от тълпата. В техните лица откри сигурност, подкрепа. Неща, които отдавня беше отписала като присъщо човешки черти. Започна да ги цениш, с макар и  миниатюрни жестова да се отблагодаряваш за всичко, което са правели и правят за теб. И малко по малко те започнаха да излизат от живота ти.

Откри момчето, което не мислеше, че съществува. Порастнало, осъзнато, с вече поставени цели и чувство за отговорност и лоялност. И, съжалявам за селския израз, но осра положението. И то до такава степен, че принуди момчето да те ореже по възможно най-долния и брутален начин, познат някога на човечеството. Оттогава ти не можеш да си го избиеш от главата. За съжаление и той не ти помага за това, изпращайки ти множество двусмислени сигнали.

Отказа се от всичко, нали? Осъзна, че нямаш причина да ставаш от леглото. Осъзна, че нямаш никого до себе си. Осъзна, че животът ти е безсмислен, безцелен, безполезен. Започна да обмисляш какви ли не варианти.

Докато не ти звънна телефонът в 22,49 на 4 Април. И не проведе може би най-важният и необходим за момента разговор за това време. За половин час ти разбра, че си обичана. Че има човек, на когото все още му пука за теб. На когото самия факт, че не е успял да те види, е повлиял до такава степен, че не може да спи спокойно. За половин час чу всичко това, от което имаше нужда, за да събереш сили.

И тогава го разбра. Има смисъл да се бориш с всичко. Има причина да ставаш от леглото. Имаш задача в живота. Имаш поставена цел. Намери основание да потърсиш професионална помощ. Независимо от факта, че ще ти е дяволски трудно да си я осигуриш. Важното е, че намери смисъл за всичко.

Защо стоиш още тук и четеш това? Хайде, върви. Изживей си живота. Радвай му се. Дава ти се само веднъж. Изиграй си ролята докрай и с удоволствие. Покаже кой е по-издръжлив. Защото всички, освен теб, вече знаем резултата от вечния двубой.

 

P.S. Посвещавам този пост на може би най-важния в живота ми човек. Човечето, което сигурно никога няма да разбере как без да иска ме спаси от неизбежното.

Обичам те, Пич! Обещавам ти никога да не затварям вратичката в сърцето си, на която пише твоето име!